Читать онлайн «Фрайди»

Робърт Хайнлайн

Фрайди

Посвещавам тази книга на:

Ан Джоан Мерилин

Ани Джуди-Лин Мишел

Бабъл Диан Патриция

Барби Диана Пепър

Бетси Елеанор Полу

Верна Елинор Ребъл

Вивиан Каролин Роберта

Вонда Карън Тамеа

Гай Катерин Урсула

Джан Катлийн Ямико

и винаги, просто винаги — за Джини.

Р. А. Хайнлайн

I

Когато излязох от спускаемата капсула в основата на Стъблото, онзи ми вървеше по петите. Влезе след мен през вратата към митническата, медицинска и имиграционна служба. Щом ирисът на люка се сви зад него, аз го убих.

Никога не съм си падала по изкачванията и спусканията с кенийското Стъбло. Отвращението вече ме мъчеше и преди бедствието, сполетяло Небесната кука в Кито. Въже, изопнало се в небето, без изобщо да е закрепено за нещо горе, твърде много ми намирисва на черна магия. Но единственият друг начин да се добера до Ел Пет е прекалено дълъг, а и възскъпичък. Нито получените от мен заповеди, нито отпуснатите ми пари позволяваха такива глезотии.

Затова си бях достатъчно наежена и преди совалката от Ел Пет да се скачи със Стационарната станция, където се пъхнах в капсулата на Стъблото… Но, по дяволите, това съвсем не е основателна причина да пречукаш човек! Всъщност имах намерение само да го поукротя за няколко часа.

Да, ама подсъзнанието си има своя логика. Хванах трупа, преди да пльосне, и бързичко го повлякох към редиците взривоустойчиви багажни хранилища — не исках да усмърди пода. Натиснах сензора с неговия палец и натиках изстиващото месо в хранилището, но преди това му смъкнах торбичката от кръста. Намерих вътре карта на „Дайнърз Клъб“, пъхнах я в прореза, прибрах документите и наличните, после хвърлих торбичката върху мъртвеца, преди бронираният капак да се плъзне надолу по улеите. И се обърнах.

Едно „оченце“ се рееше наблизо.

Нищо, заради което да си ударя главата в тавана.

Девет пъти от десет „оченцето“ кръстосва наслука, без никой да следи какво показват камерите. Не е сигурно и че човешко око ще прегледа дванадесетчасовия запис, преди да бъде изтрит от паметта. Но на десетия път… Някоя пазителка на реда и спокойствието може би се взираше хищно в мен на екрана… или пък се почесваше и си мислеше разнежено за прекарана бурна нощ.

Престорих се, че не го забелязвам, и продължих към края на коридора. Досадното „оченце“ би трябвало да се помъкне след мен, защото бях единственото тяло наоколо с температура около тридесет и седем градуса. Но проклетията се застоя поне три секунди пред хранилището, преди да ме доближи отново.

Чудех се кой от трите варианта, хрумнали ми тутакси, е най-приемлив, а все същата безогледна частица от психиката ми вече бе избрала четвъртия. Драскалото в джоба ми изведнъж се превърна в лазер и съсипа „оченцето“ — бях включила лъча на максимална мощност и тенекето издрънча на пода не само с изгорени сензори, но и с дал накъсо антиграв. Надявах се да съм му препекла и чиповете с паметта.

Пак се възползвах от кредитната карта на онзи, който си докара белята, преструвайки се на моя сянка. Поработих по ключалката с лазера, за да не изтрия отпечатъка от палеца. Един силен ритник стигна, за да пратя автоматичния страж направо във вече доста натъпканото хранилище. Не се помайвах повече. Време беше да стана друг човек. Подобно на повечето пунктове за слизане на планетата, в основата на кенийското Стъбло има удобства за пътници и от двете страни на имиграционната бариера. Вместо да отида направо за проверка, намерих тоалетните и платих в налични за баня с кабинка за разхубавяване.