Читать онлайн «Тайна с цвят на праскова»

Сара Адисън Алън

Тайна с цвят на праскова

На Мишел Питман и Хайди Гибс

От вас научих всичко, което знам за приятелството

Първа глава

Скривалища

В деня, когато Пакстън Осгуд отнесе тежката кутия с обрамчени със сребриста ивица пликове в пощенския клон — същите пликове, адресирани от професионален калиграф — заваля толкова пороен дъжд, че въздухът изсветля като избелено памучно платно. През нощта реките едва не преляха от коритата си и за пръв път от 1936-а насам пощата не беше разнесена. Когато се позасуши, когато изпомпаха водата от мазетата и разчистиха клоните от дворовете и улиците, поканите най-сетне пристигнаха, ала на погрешни адреси. Съседите се смееха над оградите, подавайки пликовете на законните им притежатели, и обсъждаха безумното време и нехайния пощальон. На другия ден необичаен поток от пациенти се струпа пред лекарския кабинет с инфектирани рани от втвърдена хартия, защото влагата бе запечатала пликовете като с цимент. По-късно картичките с поканите започнаха някак си да се крият и да се появяват изневиделица. Тази на госпожа Джеймсън изчезна за два дни и после надникна от птиче гнездо в двора. Откриха поканата на Харпър Роули в църковната камбанария, а на господин Кингсли — в градинската барака на възрастната му майка.

Ако някой бе обърнал внимание на поличбите, щеше да се досети, че въздухът побелява, когато назрява промяна, драскотините от хартия ни приканват да четем между редовете, а птиците открай време ни закрилят от нещата, които не виждаме.

Никой обаче не обърна внимание. Най-малкото Уила Джаксън.

Пликът престоя неотворен на задния тезгях в магазина й повече от седмица. Когато го донесоха с другата поща, тя го огледа любопитно, но тутакси го пусна като горещ въглен, щом разбра какво представлява. Дори сега го измерваше с подозрителен поглед, когато минаваше край него.

— Отвори го най-после — каза й раздразнено Рейчъл тази сутрин.

Уила се обърна към Рейчъл Едни, застанала зад бара за кафе в отсрещния край на магазина. Тъмната й коса беше подстригана високо и в късите панталони и блузка Рейчъл изглеждаше така, сякаш се кани да изкачва непревземаема скала. Независимо колко често й повтаряше, че не е длъжна да носи дрехите, които магазинът продава — самата Уила рядко сменяше джинсите и ботите — Рейчъл държеше да представя стоката.

— Няма да ходя. Защо да го отварям? — отвърна Уила и реши да се заеме с досадната задача да сгъне новите органични тениски с надеждата да надмогне странното усещане, обземащо я всеки път, когато се сети за поканата — сякаш балон от очаквания се надуваше в сърцевината на тялото й. Като млада често изпитваше такова чувство точно преди да изтърси нещо наистина глупаво. Смяташе обаче, че то е останало в миналото. Беше издигнала около живота си непреодолима ограда от спокойствие. Ала се оказа, че някои неща все още успяват да я прескочат.

— Много си извисена — цъкна недоволно с език Рейчъл.

Думите й разсмяха Уила.

— Обясни ми как ме извисява нежеланието да отворя покана за празненство, организирано от най-богатите жени в града.