Читать онлайн «Изкуството на лова»

Алън Камбъл

Изкуството на лова

(Книга втора от Хрониките на гробарите)

Пролог

Войникът отиде в отсрещния край на двора и седна там в калта, за да гаврътне последните глътки ром и да помисли какво го е довело в тази ужасна дупка в последното утро на отредените му дни. Приседна на един празен сандък за снаряди, ала оттук не виждаше надалече заради ниската стена от глинени тухли. Пясъчната буря бушуваше от заранта и очилата му бяха толкова надраскани, че вече бяха почти безполезни. През тях различаваше само смътни очертания, загърнати в червеникава пелена. Единствено мътният слънчев диск му помагаше да се ориентира. Висеше горе като чумен фенер. Не можеш да се сражаваш в подобно време, защото просто не виждаш какво се приближава към теб.

Което може би беше за предпочитане.

В двора отзад се чуваше гласът на командира, който издаваше заповеди. Пълнеха оръдията с пирони, извадени от дървения навес на южната стена на двора, ако въобще имаше някаква полза от това. Приседнал на сандъка, войникът загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му. Стори му се подходяща метафора за сутрин като тази. За миг му хрумна, че би могъл да се опита да измъдри някакви стихове, с които да опише преживяванията си. Да ги надраска на глинената стена, та когато дойдат други хора, да знаят какво се е случило в пустинята Адад Году. Но бързо прогони тази мисъл. Приличаше на нещо, което би направил унмерски войник. Да напише стихове. Да остави някакъв завет. Вместо това отпи глътка ром и изплю храчка, примесена с пясък. Пясъкът проникваше навсякъде — в храната, в напитките, дори под кожените дрехи. Неизбежен като времето.

Войникът въздъхна. Ето какво става, когато имаш твърде много време за мислене и не си се натряскал достатъчно, за да позамацаш мислите. Надигна манерката, ала спря тъкмо преди да отпие от нея.

Беше забелязал някакво движение в аления сумрак. Тялото му се напрегна. Ръката му неволно посегна към сабята. Дали пък…?

Ето там.

Видя го отново. Но този път се успокои. Самотна фигура — лъконосец, вероятно някой наемник на кралица Ария, изгубил се в бурята. Непознатият беше висок, загърнат с вълнено наметало и нахлузил ниско качулката, за да запази очите си от заслепяващия пясък. Доближи глинената ограда и я прескочи със завидна лекота. После тръгна спокойно към войника.

— Какво става в Джабанин? — попита войникът и му подаде манерката.

Лъконосецът сведе поглед към манерката, но не протегна ръка да я вземе. Носеше бял лък, издялан от драконово ребро, и много красив причудлив колчан — черен стъклен цилиндър, изписан с рунически знаци.

— Не идвам от Джабанин — рече той.

— Мислех, че всички минават през Джабанин.

Непознатият не отговори.

— Какво пък, това обяснява защо си тук — изсумтя войникът. — Сигурно не си чул новините.

— Какви новини?

— По-добре си пийни, приятелю — посъветва го войникът, — защото, боя се, че току-що се озова на най-отвратителното и опасно място в целия свят. — И отново подаде манерката на непознатия.

— Да си видял едно странно същество?

Войникът премигна учудено. След това бавно отпусна манерката.