Читать онлайн «Мнимата дукеса»
Автор Мари Кордоньер
Annotation
Бляскавият Париж от времето на Краля-слънце Луи XIV показва на бедната Виолен само своите сенчести страни. Тя трябва да отблъсква перверзните домогвания на самозабравили се властници. А когато подарява сърцето си на чаровния виконт Дьо ла Шез, научава, че той също участва в кликата на развратния кралски брат, устройваща дяволски литургии и загадъчни жертвоприношения. Виолен трябва да се бори за своя любим…
Мари Кордоние
ПЪРВА ГЛАВА
ВТОРА ГЛАВА
ТРЕТА ГЛАВА
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПЕТА ГЛАВА
ШЕСТА ГЛАВА
СЕДМА ГЛАВА
ОСМА ГЛАВА
ДЕВЕТА ГЛАВА
ДЕСЕТА ГЛАВА
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ЕПИЛОГ
info
Мари Кордоние
Мнимата дукеса
ПЪРВА ГЛАВА
Рамбуйе, 1666 г.
— Това друсане ме съсипа! Не можете ли да кажете най-сетне още колко път има до Поншартрен?
— Но откъде мога да зная аз, скъпа! Кочияшът каза, че някъде привечер…
— Мръкна се, а още се люшкаме из тази гора. Дървета, накъдето погледнеш, само дървета! Прилошава ми от тях! Та направете нещо, Еркюл! Накарайте кочияша да кара по-бързо!
Виолен дьо Сен Хеде прехапа устни, вперила очи в някаква незабележима цепнатина в тапицерията на раздрънканата карета. Именно подскачането и люшкането на тази карета бе причина за нервните изблици на изтънчената мадам дьо Рамортен. Достопочтената дама, вечно мърморещата съпруга на господин Еркюл дьо Рамортен — не някой случаен човек, а събирач на данъци за Негово величество, всеблагия крал Людовик Френски — приемаше цялото това пътуване като издевателство върху самата нея. Докато си бе у дома в Авранш, чудесата на столичния град, на кралския двор, й изглеждаха толкова привлекателни! Ала това безкрайно пътуване, мръсните страноприемници и триж по-лошите пътища заличиха всичко и от възторзите на госпожата не остана и помен.
Виолен, която й бе постоянно под ръка — някаква смесица от компаньонка, лична прислужница и безплатна робиня, трябваше да понася безропотно не само непрекъснатото мърморене на госпожата, но и да стане жертва на нейните истерични вече капризи. Всъщност маститата фигура на мадам дьо Рамортен, цялата тапицирана в значителен слой сланина, надали страдаше толкова много от ямите по пътя, колкото крехката, тъничка като дете девойка, облечена в проста вълнена рокля, цялата изкърпена.
— Солите ми, мадмоазел! — изплака жално дамата и Виолен безмълвно измъкна изрисувания флакон от кошницата до себе си.
Госпожата отвори шишето и го заразмахва отчаяно под носа си. Разнесе се пронизваща миризма на камфор, мента и някакви други, не по-малко силни съставки.— Това пътуване е истински кошмар! Ще благоволите ли поне да ми кажете, Еркюл, защо мосю Колбер настоява да му се явите лично? Достатъчно би било просто да изпратите някого.
Еркюл дьо Рамортен, който бе не по-малко обезпокоен от настъпващия здрач, бе също на края на силите си, и то не толкова от пътуването, колкото от това непрекъснато хленчене на съпругата си. Той бе набит, як мъж, със зачервено лице, което свидетелстваше за обезпокоително високо кръвно налягане. Тънките му безцветни устни почти никога не се разтягаха в усмивка. Всеки път когато го погледнеше, Виолен не можеше да не си спомни, че всички в Авранш го наричаха зад гърба му кръвопиец и мошеник. Какво ли не се говореше! По тъмни пътища се стичали богатствата в джобовете му. Където, впрочем, потънаха и последните мизерни су на покойния Хюго дьо Сен Хеде. Сега Виолен тайничко лелееше надеждата, че мосю Колбер, всесилният министър на търговията и финансите на Негово величество, може да е научил за тези машинации и може да поиска сметка…
