Читать онлайн «Последният еднорог»
Автор Питер Бигл
Питър С. Бийгъл
Глава първа
Глава втора
Глава трета
Глава четвърта
Глава пета
Глава шеста
Глава седма
Глава осма
Глава девета
Глава десета
Глава единадесета
Глава дванадесета
Глава тринадесета
Глава четиринадесета
info
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
Питър С. Бийгъл
Последният еднорог
Смели читателю,
В ръцете си държиш първата книга от „Човешката библиотека“ — поредица, която мечтае да събере между кориците си топли текстове, без да се бои от различия в жанрове и теми. Всяка от избраните книги таи силата да ни направи по-чувстващи, по-копнеещи и способни да видим света през очите на другия. Всяка ненатрапчиво ни насърчава да откриваме и сбъдваме онова, за което мечтаем, да бъдем по-волни и безстрашни в самото мечтаене. И, когато затворим последната страница, да сме станали по-топли — вътре в нас, към околните хора, към целия свят: да сме станали по-човечни. (Ето как дойде и името на поредицата. )
За самия „Последен еднорог“ няма да говоря. Тя е от книгите, изваяни с толкова нежност и сила, че не ни оставят дъх — камо ли думи. Надявам се преводът да ти предаде поне частица от обаянието на оригинала; и ти пожелавам да почувстваш тая приказка тъй, както я чувствам аз, при всяка поредна среща и преоткриване. А на теб, най-мъничък читателю, желая незабравимо препускане с еднорогата — тя още се чуди дали да напусне горичката си, побързай, ще я настигнеш…
Дали поредицата ще се сбъдне, зависи само от читателския отклик — колко читатели ще поискат още такива текстове. Тук разчитаме и на твоята помощ: ако еднорогата грабне сърцето ти, отведи я нататък, при своите близки хора, на които вярваш, че също ще донесе радост; и не бъди стеснителен, дай знак, че не сме сами. Ние пък ти обещаваме и занапред всичката топлина, която успяваме да разгорим у себе си, и вдъхновение като онова, събрало ни тук и сега.
И… нека препускането ти бъде меко.
В памет на доктор Олфърт Дапър, който видял див еднорог в горите на Мейн през 1673 г. , и за Робърт Нейтън, който е виждал няколко в Лос Анжелис
Глава първа
Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама. Бе много стара, макар да не го знаеше, и цветът ѝ се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи. Ала очите ѝ още светеха ясно и неуморно и още се движеше като сянка върху вълните.
Изобщо не приличаше на кон с рог, както често рисуват еднорозите: бе по-мъничка, с раздвоени копита, и притежаваше онази грация, която конете никога не са имали, у сърните е само плахо, бледо подражание, а у козите — танцуваща карикатура. Шията ѝ бе дълга и стройна, затова главата ѝ изглеждаше по-малка, отколкото беше, а гривата, която се спускаше почти до средата на гърба ѝ, бе мека като пух от глухарчета и нежна като перест облак. Ушите ѝ бяха заострени, краката — тънички, с бели кичурчета косми около глезените; а дългият рог над очите ѝ сияеше и трептеше със собствена седефена светлина и в най-дълбоката тъма. С него бе убивала дракони и бе изцелила един крал, чиято отровна рана не искаше да зарасне, и бе брулила зрели кестени за малките мечета.
