Натаниел Хоторн
Експериментът на доктор Хейдигър
Веднъж този чудак, старият доктор Хейдигър, покани на гости в кабинета си четирима уважавани приятели. Трима белобради джентълмени — господин Медбърн, полковник Килигрю и господин Гаскон — а също и една повехнала лейди, известна като вдовицата Уичърли. Най-голямата беда на четиримата мрачни, живели злочесто старци бе, че не им оставаше дълъг път до гроба. В своя разцвет господин Медбърн бил преуспяващ търговец, но фалирал при една безумна спекулация й сега живееше малко по-добре от просяк. Полковник Килигрю прахосал най-хубавите си години, здравето и имуществото си в търсене на греховни удоволствия, които му бяха докарали цяло котило болести като подагра и разни други страдания на душата и тялото. Господин Гаскон — пропаднал политик, бе човек с лоша слава, или поне бе имал такава, преди вместо да го опозори, времето да го направи неизвестен за сегашното поколение. Колкото до вдовицата Уичърли, говори се, Че на времето била голяма хубавица, но от дълги години тя живееше в самота заради някакви скандални истории, които настроили доброто общество в града срещу нея. Струва си да се спомене още едно обстоятелство-и тримата стари джентълмени, господин Медбърн, полковник Килигрю и господин Гаскон били на младини любовници на вдовицата Уичърли и веднъж за малко не се изклали заради нея. И преди да продължа, ще намекна, че понякога хората смятаха доктор Хейдигър и четиримата му гости за малко мръднали — нещо, което се случва често със стари хора, измъчвани от настоящи неприятности или стари спомени.
— Скъпи стари приятели — каза доктор Хейдигър, като им кимна да седнат, — имам нужда от вашата помощ за един у от ония малки опити, с които запълвам времето си в този кабинет.
Ако слуховете отговаряха на истината кабинетът на доктор Хейдигър трябва да бъде твърде любопитно място. Мрачна, старомодно обзаведена стая, с надвиснали паяжини, потънала в древен прах.
Край стените бяха разположени няколко дъбови библиотеки, чиито долни лавици бяха натъпкани с книги и книжлета с готически надписи, а горните — с пергаменти. Върху средната стоеше бронзов бюст на Хипократ, с когото според достоверни източници доктор Хейдигър имал навика да се съветва при всички трудни случаи в практиката си. В най-тъмния ъгъл на стаята се издигаше висок и тесен дъбов шкаф, през открехнатата врата на който колебливо надничаше скелет. Между две от библиотеките висеше огледало — високо прашно стъкло във варакосана рамка. Сред многото чудновати истории, свързани с това огледало, имаше и такива, според които душите на всички починали пациенти на доктора бяха настанени в него и колчем докторът погледнал натам, се втренчвали в лицето му. Отсрещната стена бе украсена с портрет на млада госпожица в цял ръст с лик, избелял като някогашното великолепие на премяната й от коприна, атлаз и брокат. Преди около половин век доктор Хейдигър почти щял да се ожени за тази млада госпожица, но бидейки леко неразположена, тя погълнала лекарствата, предписани от нейния възлюбен, и починала вечерта преди сватбата. Остава да споменем най-голямата забележителност на кабинета — огромен, подвързан в черна кожа том с масивни сребърни закопчалки. На корицата нямаше надпис и никой не знаеше заглавието му. Добре известно бе обаче, че това е магическа книга — един път, когато слугинята я взела само за да изчисти праха от нея, скелетът се разтропал в шкафа си, портретът на младата госпожица направил крачка напред, няколко мъртвешки лица надникнали в огледалото, а бронзовата глава на Хипократ се намръщила и казала: „Не пипай!“