Рандал Фрейкс, Бил Уишър
ДЕН ПЪРВИ
ДЕН ВТОРИ
ДЕН ТРЕТИ
ДЕН СТО ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ
ДЕН ТРЕТИ
ДЕН СТО ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ
info
notes
1
2
3
4
5
6
7
Рандал Фрейкс, Бил Уишър
Терминатор
ДЕН ПЪРВИ
Лос Анджелес, Калифорния
Обсерваторията „Грифит Парк“
9 март 1984 г.
Петък, 3:48 след полунощ
„Историята е мъртва“ бе написал някой на измазаната стена, опасваща окъпаната от луната обсерватория. Може да е било студентче в спонтанна приумица, или пък въоръжен със спрей член на банда от порториканския квартал, прекъснал обичайния ритуал по маркиране на територията си с тази литературна високопарност. А може да е бил и някой, който е съзнавал, че е истина.
Трикуполната сграда тънеше в тишина. Единствено над месинговите рамки на остъклените врати мъждукаше бледожълт глобус. Наоколо бе доста чисто, благодарение на самодоволното старание на работниците от градския парк, но по огромния паркинг тук-там се вихреха купчинки боклук, докато мартенският вятър не ги сплескаше о поруганата стена.
Преди години обсерваторията бе служила за работен прозорец към космоса. Откакто я бяха построили, астрономите не преставаха да се ровят от високия връх из загадките на започналия да тиктака преди векове космически часовник. Това бе вече невъзможно — блестящата паяжина, изтъкана от светлините на града, огряваше нощем целия лосанджелески басейн и затъмняваше звездите. От промишлената и автомобилна пушилка пък се образуваше почти непрозрачна и постоянна шапка от смог и също пречеше на неизползваните вече телескопи.
С течение на времето превърнаха обсерваторията в планетариум — в таваните на куполите се отразяваха „звезди“, излъчвани от машина, сякаш единствено тя бе способна да запомни небесната им подредба. От академично средище се бе превърнала в нещо като Дисниланд — място, по пътя към което туристите се изпогубваха, храм за поклонение по време на гимназиалните излети с учебна цел, а откакто добавиха и „лазериума“ — лазери, описващи невероятни форми по сводестите тавани под тътена на рокендрола — и в свърталище за ученици, търсещи разнообразие от писналите им драйв-ин кина и рок концерти. Другата основна атракция бе изгледът от паркинга към Лос Анджелес. През онези тридесетина-четиридесет дни в годината, когато въздухът е чист — а той става чист като планинския и хвърля сенки с остротата на бръснач — влюбените двойки се застояват след последното шоу в лазериума да се порадват на по-статичната, но не по-малко впечатляваща, игра на светлините, докато зад замъглилите се стъкла на колата не усетят, че други възприятия са станали по-важни от зрителните.
Дори и без гадже да се качи човек до горе, гледката пак си заслужава да биеш толкова път. Ако пътят е сух, разбира се. Когато над града вали, пъстрата като на кино плетеница от улични лампи и неонови реклами, опряла гръб в мрачната тъмнозелена тихоокеанска шир, се кротва под наближаващите откъм Санта Моника ниски, черни, влажни облаци. Тогава не си струва друсането по змиевидното шосе. Та в този момент, току пред приближаващата буря, по шосето Върмонт Каньон се влачеше едно единствено превозно средство, наподобяващо боядисан в оранжево и жълто хипопотам — градски боклукчийски камион марка „Дженерал мотърс“.